За разлика от всички минали руско-турски войни, мотивирани с традиционната експанзивна руска стратегия в Източния въпрос, войната от 1877—1878 г. е лишена от агресивна насоченост. Нещо повече. До последния момент царското правителство прави всичко възможно да предотврати нежелания сблъсък. И ако все пак се решава на подобна стъпка, то не е заради някаква драматична промяна в своите мирни политически начинания след Кримската война (1853—1856), а преди всичко поради размаха на българската национална революция.
Разлистим ли хрониката на тези съдбоносни събития, пред съвременния читател изникват множество въпроси, върху които историографията все още не разисква ясно и открито. Един от тях е защо Русия обявява война на 12 (24) април 1877 г., а войските й дебаркират на българския бряг 3 месеца по-късно, давайки възможност на противника да изгради своята отбрана, което довежда до гибелта на десетки хиляди руски войници.
Как да си обясним факта, че 40 дни след „Манифеста" на император Александър II и 16 дни преди форсирането на Дунав в Главната квартира нямат окончателен план за воденето на войната? Чудно ли е тогава, че вместо 130 000 щика, с които според руските стратези трябва да се напредва в посока на главния удар, в Предния отряд на ген. Й. В. Гурко настъпват едва 12 500 души и 10 пъти по-малко артилерия?
Защо Русия подписва двустранния Санстефански мирен договор на 19 февруари (З март) 1878 г., след като предварително се бе ангажирала да реши въпроса единствено и само със съгласието на своите партньори от Съюза на тримата императори или с участието на останалите Велики сили?
Защо и на кого бе нужна грандиозната политическа комедия, разиграна в дните на Берлинския конгрес, когато пратеници на Великите държави знаеха вече как ще се прекрои картата на Балканите в тяхна изгода?
Най-сетне не е ли време да се утвърди схващането, че тъкмо динамичното взаимодействие между руската военна сила и българското националноосвободително движение определя дълбокия демократичен и освободителен характер на последната руско-турска война?
Авторите на тази книга, която е второ издание на обнародвания им труд „Възкресението на България през 1878 г.", се надяват, че проучването на посочените въпроси освен интереса на широк кръг читатели, ще привлече и вниманието на изследователите, ръководили се дълго време от емоционално-романтични мотиви в изучаването на това най-голямо събитие в новата българска история.