Линор и аз разполагаме само с един шанс. Ако това не е ключът, просто нямаме къдмет. Нито един он нас не е достатъчно сръчен, за да разбие бравата. В момента краката ми са размекнати като жели. Пъхвам безшумно ключа в ключалката и го обръщам . Завърта се като по масло. Вратат се открехва. Сърцето ми едва спира. Във вените ми тече олово. "Копеле гадно ! - Линор изрича това на глас веднага щом го вижда." В бледата светлина на компютърен екран стои той и се взира в нас от средата на стаята. Краката му са широко разкрачени, ръцете си държи зад гърба, полюшва се на пети като дежурно ченге, чака ни ....