„Теология на висшето благо“ е сред главните произведения на Пиер Абелар в периода на неговата творческа зрелост. Книгата е осъдена от синода в Соасон през 1121?г. По това време роденият през 1079?г. „Сократ на галите“ вече има зад гърба си дълга серия събития от всякакъв, но неизменно впечатляващ характер.

Читателят не може да не забележи ерудицията, демонстрирана от Абелар, обхващаща почти изцяло знанието, достъпно за учения човек от неговата епоха. Не може да остане незабелязана и спецификата на текста, привлякла в най-голяма степен гнева на заседаващите в Соасон: не толкова съдържателните тези, колкото новият метод. За Абелар богословската истина не е нито „обективно“ налична, нито е дадена само в личния мистически опит, а е достижима като цел на изкусен диалектически процес, основан върху херменевтика на богословските положения, присъща на висшите нива на природната човешка рационалност. Неговата аргументация е насочена не толкова към профилираните богослови, а към възможно най-широкия кръг на грамотните, интелектуално школувани читатели. Това именно дава основание на авторитетни мислители от ХХ в. да го определят като първата голяма интелектуална фигура на модерността.

Георги Каприев