У дома всички знаехме, че пише дневник. Когато му отивахме на гости - а той беше много патриархален човек и държеше да го уважаваме традиционно - да ходим на обяд или вечеря - той хапваше набързо - често имах чувството, че не усеща вкуса на яденето, разменяше няколко приказки и ставаше. Мисля, че не съм го виждал да седи доброволно на маса повече от четвърт час и независимо от това, че се оплаква от килограмите си и от това, че бил лаком, въобще не беше кулинар. За алкохол да не говорим. Отиваше в кабинета си и сядаше над поредния календар годишник, който запълваше с дребния си и не особено четлив почерк. Тези годишници, повечето подарявани в навечерието на Нова година от ЦК на БКП, както всъщност го правеха много предприятия и институции, в крайна сметка се оказаха 32. Водил бе дневника упорито, вероятно от март 1982 г. - първоначално от време на време, после ката ден, до деня, в който тръгна от къщи към болница „Лозенец" за сърдечната операция, от която не се върна. Последният ден бе записал:„Стягам си багажа: утре пак постъпвам в болницата, операцията се предвижда за сряда. Имам чувството, че се отправям на самоубийство...". Аз го карах към болницата. Преди да излезем посочи най-горната лавица на библиотеката и каза - „Дневникът е там - нали знаеш". Друго нищо не си казахме.

Иван Илчев