Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Съзнавам, че  да говориш за книга, избрала си да мълчи, е като  да се мъчиш да пренесеш ледена топка в Сахара, за да преведеш снега на езика на бедуините.  Усещаш как смисълът бавно се стапя в ръцете ти и  изтича между пръстите, без да можеш  нищо да обясниш. И все пак, се чувстваш длъжен да опиташ. Длъжен, защото в този свят на креслива бъбривост, на шумни премиери , патетични похвали и дълго кънтящи аплодисменти, тишината също има право на своето ехо.

Тънката сива стихосбирка, озаглавена „Книга на мълчанието“, е едно от  мълчаливите събития, минали на пръсти покрай нас в края на 2014г.  Няколко десетилетия след честния кръст, който Борис Христов  поставя върху обещанието си да не слугува повече в храма на поезията, мълчанието му сякаш само взема думата.  Изборът на предлога „на“, вместо „за“ не е случаен, а съвсем преднамерен. Това е книга, чийто автор не е самотният човек  от село Лещен, а тишината. Тишината, която настойчиво задава въпроси.

„Въпросът е защо говорещият за смирение не изповядва сдържаност в говоренето и не намира думите, с които да ни каже как да постигнем  многословие в мълчанието.“

И пак тишината е, която рисува в ума ни картини. Изпълва ни с ужас, когато внезапно „слита“ отнякъде. Издърпва ни с приливите си навътре в морето  на мъдростта,  а после ни изхвърля, по библейски, с отливите  на брега на страданието.

Мисля си ,че стихосбирката на Борис Христов е паузата мълчание,  която всеки от нас заслужава да получи.