Началото на романа въвежда в преживяванията на едно семейство, което лети към България за погребение. Разказването е в аз-форма. В самолета Иглика Мелничарова, по професия психиатър, омъжена за швейцареца Кристиян, си припомня събитията от изминалата нощ, тревожен разговор по телефона и отново преживява внезапната смърт на баща си. Отначало тя упорито отказва да отиде на погребението му, но Кристиян и синът й от първия брак, Веселин, успяват да я убедят да тръгне с тях.
Пътуването към дома е и завръщане към травмите от миналото. Романът търси причините един баща да заявява любовта си по абсурден начин. Повествованието проследява мъчителното наслояване на омразата в душата на дъщерята, която плаща скъпо отказа си да бъде обект на манипулации от бащата, говори за драмите на човека, скрил се в света на илюзиите си, за да оцелее. д-р Мелничаров, бивш възпитаник на елитното Deutsche Schule в Пловдив от преди 09.09.1944 година, фанатично обича немския език, фанатично полага усилия и дъщеря му да научи перфектно този език. Тази неуместна и наказуема в годините на току-що победилата социалистическа революция любов към немската култура съсипва личността и бъдещето на един лекар, потомък на бежанци от Одринска Тракия. Той отказва да гради кариера като активист на Държавна сигурност. Така отражението на бащината драма върху дъщерята ще окаже решаващо влияние върху житейските й лъкатушения в годините на ранния посткомунизъм, които са разказани ретроспективно. Това е житейският сюжет на българска емигрантка, в който се вплита историята на забранената от собствения й баща любов към България.
Роман за наказаната любов, която ражда омрази, и за това, как и защо човекът се научава да мрази. Роман за омразата, но написан с любов, когато омразата си тръгва след смъртта.
Иглика Мелничарова е психиатър, живее в Швейцария заедно с втория си съпруг и сина си от първия брак. Тя прави своя избор да живее в чужбина, след като осъзнава, че трудно може да се реализира в България. Освен професионално развитие, тя търси начин да компенсира душевното си неспокойствие с подредената Швейцария.
Повод да се върне към детството, извървяния път и преживяванията си, е внезапнтасмърт на баща й. В дните, прекарани в България за неговото погребение, тя се лута в спомени за него, които в крайна сметка и напомнят повече за нанесените травми и преживения срам, отколкото за споделените хубави моменти. Опитва се да си обясни що за любов изпитва баща й към нея и защо се държи враждебно с всички останали. Спомня си най-вече за способността му да обезценява хората и постиженията им, включително и нейните. Изпитвайки презрение към българите и всичко българско, той се опитва да наложи на дъщеря си любов към Германия, немския език и култура.
Дори смъртта не може да заличи болезнените й спомени за тираничния метод на възпитание, който той прилага. В резулатат на натрупаната болка, Иглика може да изпитва само омраза към баща си. Тя дори не скърби за смъртта му.
Възможно ли е все пак смъртта да предизвика душевно помирение и да остави само хубавите спомени за един баща?
Теодора Гатева, Хеликон Габрово
„Защото говорехме немски” е връщане назад към спомените, болезнени и в същото време много скъпи.
Книгата започва с пътуване обратно към България на Иглика Мелничарова, психиатър в Швейцария. Причина за това пътуване е смъртта на баща й – човекът, виновен за много нейни душевни травми. Д-р Мелничаров боготвори немската култура и немския език, опитва се да забрави своя произход.Тази своя любов иска да внуши и на дъщеря си, но по насилствен начин. Опитва се да й предаде и омразата си към всичко българско. Но тя успява да съхрани тази забранена любов, да я запази жива и в Швейцария. Това личи от изречението:”България е като торбичка с чудеса - от нея на всяка крачка изскачат изненади”.
Като кадри от филм се редуват спомените за побоите и наказанията, когато се е „провинила” в нещо. В душата й водят борба за превес добрите и лоши моменти, но лошите побеждават. Натрупаната омраза не й позволява да страда за баща си. Единственото чувство е облекчение - няма кой да тормози вече майка й и нея. Но като че ли самата смърт успява да притъпи болката от лошите спомени и в сърцето й да остане само любовта, а в душата - дълго чакани помирение и прошка.
Дани Петкова, Хеликон Добрич
Евелина Ламбрева Йекер е родена на 09.05.1963 г. в гр. Стара Загора. Завършва Английска езикова гимназия в гр. Русе през 1982 г. и медицина в гр. Плевен през 1989 г. От 1996 г. живее в Швейцария. Доктор на медицината от 2002 г. В момента работи като психиатър-психоаналитично ориентиран психотерапевт и сексуален терапевт на индивидуална практика в гр. Люцерн. Успоредно с това преподава като клиничен доцент в Катедрата по психосоциална медицина на Университета в гр. Цюрих. През 2005 г. завършва тригодишния Колегиум "Gender Studies" към Университета в Цюрих с втори дисертационен труд. Автор на стихосбирките "Скок към слънцето" (2006), "Затворен прозорец" (2007; в сръбски превод, 2008), "Между Матерхорн и Шипка" (2007), "Sammle mich..." (нем. ез., Цюрих, 2008), на сборниците с разкази "Влакът за Амстердам" (2008), "Unerwartet" (нем. ез., Люцерн, 2008), "Бунище за цигулки" (2009), на романите "Защото говорехме немски" (2011), "Обядът на семейство Щум" (2012), "Войната на майките" (2014). Член на Съюза на швейцарските писатели и на Съюза на швейцарските лекари-писатели от 2008 г.