Особено е чувството, когато подготвяш собствената си книга. Ставаш твърде критичен, неспособен да понесеш чуждата критика. И те обзема паническа истерия - ами ако не съм толкова добра, колкото си мисля?!
Всъщност, не се съмнявам, по-скоро, егото ми се е свило от ужас, в случай, че не получа количеството аплодисменти, необходимо ми да знам, че си е заслужавало личните ми терзания.

Защото
(паузата)
всичко е лично.

блажени са
вярващите,
защото тяхно е царството небесно.
нихилистите, майната им.

"кавър летър"
ценни ми мой бъдещ фен, или настоящ - неразпознал ме още, с още по-ценно за мен колебание - да ме имаш или не. аз няма да отворя за теб дълбините на мъдростта, да променя света ти - също няма.
няма и да се почувстваш важен от това, че разлистваш най-личното ми.

няма и гаранция в лоялността ми - аз съм една, а тиража е в огромен излишък на контакт-листа в телефона ми.

а възможно е също, да се променя, щом видя себе си с корица и баркод на гърба.

може и да се разпознаеш, без да сме се пресичали.
може и да сме се срещали.
може и да сме се разминали даже.

а може и да стоим на една повърхнина.
тогава изглежда е имало смисъл, не само за алчното ми его.

"синсърели йорс"
милкана