Тази книжка не се нуждае от обяснения. Тя е неповторимо непосредствена в отразяването на хрумванията на кандидат-гимназистите.
Дори и да искаме да бъдем сурови съдници, ще ни бъде трудно да сдържим усмивката си, когото прочетем, че "За малкото пастирче от разказа "Ангепинка" магарето е единственият човек, пред когото може да изплаче мъката си", че "Баба Илийца е достойна за орден "Стара планина" и че "Моканина иска да повярва, но се страхува да не е поредната вестникарска лъжа".
"1001 канпидатгимназистки бисера" не е обаче книга за забавление, а своеобразна "база данни" на негативите на образователната ни система. Тя подсказва, че опитите ни да научим децата как се пише съчинение не са достатъчни. Може би е време да надникнем в процеса и от противоположната страна - да подскажем на подрастващите как не бива да пишем.
И ако освен усмивка, тази книга породи размисъл, то усилията на хората, които търпеливо са събирали "бисерите", не са напразни.