Може би най-рисковият жанр в публицистиката е журналистическото разследване. Политико-психологическото портретиране пък е наситено с по-голяма отговорност за автора. Защото прави политиците силно уязвими, затова и много сърдити. Неизбежно, защото се накърнява публичният им образ, а той е най-ценното, което те имат. Освен това ги прави повече или по-малко "прозрачни" за техните противници и недоброжелатели.
Ето защо най-трудно и бавно се изграждаха портретите. Главната ми цел въобще не беше да навредя на тези хора, а да съдействам на читателите по-добре да се ориентират в парада от кандидати на славата и мераклии да се доберат до държавната софра. Времето, в което ни се падна да живеем, предлага повече хищни мушмуроци върху обществената сцена, отколкото читави люде, загрижени за народ и родина.
В моите портрети се съдържа само част от цялата истина за обектите на политическия и психологически анализ. В редица случаи техните особености са само щрихирани, за да не станат съвсем отвратителни на публиката и дори на близките си. Няма как, трябва да се щади човешкото достойнство дори и на не съвсем достойни хора. Трябва и да им се даде възможност да се променят към добро. Макар че силно се съмнявам в това.
През последните години в България всичко се смаляваше. Практически останахме без сериозната индустрия, която наследихме от социализма, а другите съставни части на икономиката едва мърдат. В хода на т.нар. реформи българите и нашата държава загубихме много. За всичко това имах възможност да пиша и го правех своевременно, когато се появяваха първите очертания на поразиите срещу националните интереси, а не след като всичко отдавна е приключило. Вижда се по датите под всяка дописка.