Книгата може да бъде четена като разгъване на смисъла на думата, съдържаща се в заглавието. „Надживяване“ е полисемантична дума, сочеща към това да надживееш някого и да бъдеш надживян от друг, да надживееш нещо в себе си или себе си. Живеенето като надживяване може да е грижа или изличаване, приемане на дар или понасяне на бреме, надмогване или пречупване, работа на носталгията или на вложението в бъдеще, настоятелно присъствие на отсъстващото или отваряне на кухина на присъстващото. Но това е и амбивалентна дума, указваща прехождането през раждането и смъртта.

Зад нея стои многопластов теоретичен проблем, който книгата изследва с методите на феноменологията и социоанализата, отчасти и на критическата теория. Това е проблемът за генеративното време, разглеждано като специфична форма на историчност, която придобива конкретност по отношение на епохата на свръхмодерността - до нашето „днес“ на пандемия и война.

Книгата е изградена чрез няколко аналитични спирали. Онова, което се променя, е ориентацията в схващането на времевото поле и указването на ядрото, от което извира генеративното време: в първата част това е времето при социалното страдание и смъртта; във втората – времето при символното раждане („събуждане“) на генеративния субект; в третата – времето при биокапиталистическото умножаване на биологичния живот; главата, посветена на пандемията, и епилогът върху войната и политиките на смъртта указват „ексцентричното позициониране“ на всяко изследване, питащо – заедно с Хайдегер - не какво е времето, а Кой е времето и как Ние, в нашето един-с-друг, сме времето. Линиите на тези проблематизации се събират в усилието светът на живота да се разкрива и тълкува като генеративен свят, който се променя чрез скрита, вътрешна, жива историчност.