от МИЛЕНА КИРОВА / дата: 09 дек 2017

ПОЛИТИЧЕСКА (И) ПОЕЗИЯ

Няма нищо чудно в това, че определението политическа поезия ще породи у българския читател недоверие, та дори и тръпка на презрение. То сякаш е синоним на онази принуда, от която неотдавна избягахме, и лесно поражда асоциации с „политическия гръбнак", който половин век поддържаше литературата ни по съветски изправена.

И все пак ще го употребя, за да назова една от най-интересните стихосбирки в началото на новия век – преди всичко заради необходимостта да преосмислим понятието политическа, както и заради възможността да имаме книги, които са едновременно и политическа, и добра поезия.

Впрочем новата стихосбирка на Николай Атанасов изобщо не крие желанието си да бъде разбрана като политически принос – започвайки със заглавието „Манифестация" и незабравящото се, провокативно художествено оформление.

Изглежда, че и д***тът по нейното критическо усвояване ще потече в тази посока; виждаме го още в първите три мнения от задната корица на книгата:

„Внушителна е смелостта на Николай Атанасов да манифестира…" (Силвия Чолева); „Най-големият залог на тази книга е, че оголва срастването между хомофобията, сексизма и кича…" (Биляна Курташева); авторът „ошрифтява съвремието през всичко онова, което задава циничния образ на българското ежедневие" (Амелия Личева).

Може би вече ви е направило впечатление, че всички мнения принадлежат на жени от съвременната ни критика? Към това ще добавя и факта, че една четвърт от всички стихотворения (и четири пети от всички посвещения) са отправени към известни български поетеси, а мотото към цялата книга цитира Марк Буут с думите:

„Основният тип маргинална фигура в обществото е традиционно женствена". И все пак е прибързано да се мисли, че става въпрос за феминистка манифестация; забравете площадния „феминизъм" на трите момичета от Украйна, които подскачаха в любопитно темпорално съвпадение с възкачването на новия ни държавен глава.

„Женствена" в този случай е метафора на маргинализираната различност; „женствени" са всички групи от хора, които изпадат от правото на влияние в публичното пространство; те са „хетеругите", другите на патриархалния свят.

Стихосбирката вероятно ще бъде наречена „гей", но тя е повече от това: тя е манифестация на правото (на всяко право) да бъдеш различен. В много от текстовете ще срещнем извадки от добре познатите ни дискурси на популистката политика и на чалгаджийската култура – понякога пародирани, но друг път просто колажирани по начин, който ни кара да се присвием от срам пред нравствения недоимък на днешната ни култура.

Така че единият, по-лесно видимият план на политическата манифестация в книгата на Николай Атанасов е насочен срещу псевдопатриотичния, псевдоморален, псевдоестетически пласт на собствения ни псевдосоциален живот.

Във втория план откриваме една идея, която беше особено актуална в Западна Европа през 70-те и 80-те години и която най-кратко се изразява с девиза „Личното е политическо". Само така ще разберем защо стихосбирката смесва известни явления от публичното пространство с интимни погледи навътре, към биографичния опит на лирическия герой.

Бойко Борисов застава редом до Баба Боянка, Мишо Шамара – до „баща ми" с неговия любим и кичозен фототапет. Разбираме, че „вън" и „вътре" не са разделени от пропаст, че идеята за вътрешно дисидентство е по-скоро симпатична илюзия, че „себе си" означава „другите в мен".

Що се отнася до художествените достойнства на книгата, имам място да посоча само едно, според мен най-трудно постижимото за всяка стихосбирка във всяка епоха: чете се като роман. Искаш да отвориш нова страница, защото вярваш, че там има нещо ново, защото бързаш по стъпките на една интрига, която увлича и въображението, и разума на читателя.

А това пък ни кара да забележим и приноса, който имат двамата редактори на книгата (защото стихосбирка не е точната дума) „Манифестация".

ВЕСТНИК "КУЛТУРА"