Никой не може да предвиди края на една наука, защото той зависи от състоянието на обществото, а то постоянно се променя. Остава да се отбележи, че българската археология все още е далече от въпросното "изчерпване" не само поради многобройните паметници, не само поради обществения интерес към тях. Нейните резултати са все още твърде далече като обем и дълбочина от изискванията, които поставя стойността на самите паметници, разбирана в най-широк смисъл.
Когато се говори за край на българската археология, не може да не се вземе предвид споменатия по-горе сигурен опит за бъдеща инвазия на чужди изследователи. Ако продължава войната на институции и спекуланти срещу академичното познание на археологията, може да се стигне до неговия печален край с главоломно падане на качеството на археологическите изследвания. Тъй българската археология ще изчезне от културното пространство на Европа, а това в съвременния път на нацията представлява малка катастрофа. Защото краят на академичната археология води след себе си загниването и смъртта на останалите части от тялото на фундаменталното хуманитарно знание. Дали това не е краят на всичко, което изразява пред света легитимността на българите като цивилизован народ? Дали теориите за края на нациите и настъпването края на самата история, за да последва безкраен консумативизъм, не са погрешни или пък нарочно сътворени единствено като идеологическо оръжие за ликвидиране на по-малките и по-слаби народи. Но да бъде унищожено може само онова общество, на което е омръзнало да живее, значи, което иска да бъде унищожено.
Надявам се кратките редове на това изложение да са убедили някого, че науката археология съвсем не е екзотично занимание с останките на миналото, а най-обикновено твърде интересно хуманитарно познание, което се добива много трудно. И то не само поради обичайното, невинаги ясно различимо чрезмерно напрежение, характерно за всяка наука, а и заради възможността да се сложи край на шумите и опошляването на нейния действителен и тъй романтичен образ.