Ива Николова е поетеса. С това призвание започна намесата й в обществения и културен наш живот. За такава бе учила в Литературния институт "Максим Горки" в Москва. След промените от 1989 г. продължи да се гордее с образованието си. И да пише стихове...
Но заедно с тях - и тези осемстотин страници - портрети на човеци, станали популярни в последните петнадесет години - изключвайки личностите на културата, които значително по-рано влияеха положително на българския процес. За останалите герои в тази книга като че ли отрицанието й, ръководено от стремежа за социална справедливост, се изкачваше по стръмнината на времето, за да извика: "Вижте ги! Те не са истински, те са нашето настояще, но може би не са нашето бъдеще!" Разбира се, дори тя може да греши. Защо бе, Иве? Защо си хабиш тонера? Може би защото поетите, за разлика от всички други, имат онази социална чувствителност и нравствена мяра, които ги правят роднини на предсказателите и те конструират теглилката на доказателствата или везната на вечността. Ето защо тя е събрала този "природонаучен музей" или просто "хербарий" за доказателства пред внуците ни - какви бръмбари и мухи е имало в края на ХХ-я и началото на ХХІ-я век. За да не се обиди някой, ще кажа - и пеперуди.
Ива Николова защитава традициите на голямата поезия чрез публицистика да бъде достоен гражданин. Като високите български поети...
Радвайте й се, проверявайте се и, разбира се, може да й завиждате.
Николай Петев